Урбанистиката на бъдещето – революция в името на устойчивото развитие - eкополисите като ядра в мрежата на човешката цивилизация през ХХІ век

Доцент д-р Нако Р.Стефанов

Увод 

Това, което може да се каже за бъдещето в средно и особено дългосрочна преспектива, е, че ни чака бурно, скокообразно, непредвидимо и непрогнозируемо развитие на цялостната политическа, стопанска и обществена среда в глобален, регионален, национален и локален мащаб. Може даже да се говори, че вече се е появила  абсолютно нова система на функциониране, характеризираща се с нелинейна, турбулентна динамика. В обстановката на турбулентност ключово понятие, изразяващо стремежа на човечеството за оцеляване е „устойчивост”. Най-кратко формулирано „устойчивост” означава наличие и/или създаване на умение да се осъществи функциониране и развитие даже при значителна промяна на изходните, респ. базовите условия на функциониране и развитие на дадена система, била тя биологическа, техническа, социална и т.н.

Ключова система на съществуване и развитие на човешката популация като био-социален вид, стоящ на върха на хранителната верига на Земята, сега в началото на ХХІ век, е градът. Несъмнено съвременният град във формата, в който той функционира днес е, плод на Индустриалната епоха. Това е нарастващ човешки „мравуняк”, стигнал до това, което наричаме „мегаполис”. Той е събрал политически, социални, икономически и културни функции на едно място. „Претоварил” е природа и общество в демографски, екологичен, социално-психологически и социо-културен план. В немалко случаи мегаполисът представлява „социална язва”, която със своите практически неразрешими в рамките на индустриалната парадигма проблеми, тежи на обществото като цяло. Като правило мегаполисите гълтат все повече и повече средства предвид разпореждането със създаваните от тях отпадъци, транспортни затруднения, екологични замърсявания и социални деформации – свръхконцентрация на бюрокрация, политическа и финансова власт, престъпност и други. Но най-важното и същественото е това, че мегаполисът се характеризира с ниска устойчивост. Ето защо в съвременните турбулентни условия ключова задача на човечеството и в частност на българското общество, такова, каквото то е днес, е повишаване на устойчивостта на градските агломерации. 

            Като изхождаме от гореказаното целите на дадения материал, само това да не прозвучи нескромно, са следните:

·         Да се алармира заинтересуваната общественост, пък и незаинтересуваната такава,  за проблеми, които по наше мнение не са достатъчно осъзнати или няма кой-знае какво значително желание да се осъзнават;

·          Да се „захранят” институциите, имащи в една или друга степен отношение към управлението на обществото като цяло или в някаква негова част с идеи по отношение на ключови моменти на обществената динамика;

·         Да се започне важна дискусия за нещо, за което светът вече дискутира, но у нас все още никой нищо не говори.

Турбулентната епоха, която изисква ревоюционна промяна на базовия формат на днешното човешко съществуване  - града

Когато говорим за това, че светът вече навлезе в епоха на нелинейна, турбулентна динамика следва да кажем, че съществуват различни групи фактори, които съдействат за формиране на нелинейност на технологическата, икономическата и въобще обществената динамика.

Така например, от технико-икономическа гледна точка се сблъскваме с края на възможностите за екстензивно развитие.Задълбочава се тенденцията на екологичните ограничения, налагани от необходимостта от балансиране параметрите на човешкото производство и потребление с лимитирания характер на редица невъзобновяеми ресурси. Създадената дотук технологическа база и формирания на тази база енергиен потенциал на човечеството по един  безалтернативен начин слагат край на досегашните пътища на растеж от т.нар. екстензивен тип. От друга страна, обаче, съвременните технологии формират условия за изграждане на нови технологически платформи, значително по-приемливи  от екологична гледна точка.От друга страна това несъмнено са групата фактори с политически характер предвид неустойчвия характер на процеса на глобализация. В рамките на този процес ставаме свидетели как се търсят едностранни изгоди за сметка на цялата или части от световната общност.

От трета страна и това навярно е най-същественото като фактор за нарастващата турбулентност следва да се прибавят и настъпилите промени в климата, характеризиращи се със задълбочаване на неустойчивостта на природните стихии. Така турбулентността от природно-климатичен характер се наслагва над тази с политически, технологически и социално-икономически характер за да формира някои непознати феномени с широко национално и наднационално въздействие. В този смисъл човечеството желае или не желае това, но то вече е в епоха на турбуленцията, съдържаща в себе си множество непредвидими до ден днешен заплахи, но и ...предизвикателства.

Тази промяна не може да отмине базовия формат на човешкото съществуване, създаден в рамките на Индустриалната епоха – гигантските и големите градски агломерации, т.е. мегаполисите и суперполисите.Като вече казахме тяхна ключова характеристика е ниската им „устойчивост” спрямо каквито и да е промени на базовите им условия за функциониране, независимо даже от причините за тези промени. Достатъчно е, например, да спре електрозахранването или водоснабдяването само за ограничено време и в тези големи градски агломерации могат да започнат непредвидими по своя негативизъм процеси. При това тези процеси могат да обхванат не само хората, но и съществуващата техноструктура. Да не говорим за бедствия от природен или антропогенен характер.

Ключова причина за тяхната неустойчивост е концентрацията. В основата на същата е центрично-концентрирания характер на основните енергоизточници – АЕЦ, ТЕЦ, ВЕЦ, като и на характерните за Индустриалната епоха технико-производствени структури. За последните са характерни вертикално-йерархичните схеми на организиране. В една или друга степен и административно-управленските  институции заимстват или повтарят тези схеми. Съответно потребителските, жилищните и други подсистеми добавят допълнително натоварване. Всичко това води до немислима по своите размери концентрация. Логиката на същата се ръководи от т.нар. икономическа ефективност. Ако в условията на линеен тип развитие тази икономическа ефективност предлага все още един приемлив компромис, в епохата на турбуленцията, това вече не може да бъде приемливо решение.        

Нашата страна е с относително невисока плътност на населението на квадратен километър от територията, а също така не разполага с мегаполиси с параметрите на тези от първата стотица. Но все пак в България съществуват суперполиси като София, Варна, Пловдив, Бургас, Русе, Стара Загора, Плевен и някои други. Като се има предвид ниската степен на осъзнаване на проблема, слабата подготвеност, недостатъчното ресурсно осигуряване и т.н., може определено да се твърди, че нашите суперполиси, макар и на порядък по-ниско мащабни от световните мегаполиси, но и те страдат от тяхната болест – ниска устойчивост.

Въпросът е в това какво може да се направи за да се повиши тази устойчивост? Кои са факторите, позволяващи да се търси позитивна алтернатива?Какъв е световният опит в тази насока?

„Обществото и икономиката на знанието” като платформа за новите градоустройствени решения

Още от края на ХХ век започна осъзнаването на факта, че като отговор на предизвикателствата и заплахите на задаващото се турбулентно бъдеще е необходимо създаването на абсолютно различен модел на социално-икономическо развитие, качествено различаващ се от всички досегашни парадигми. В резултат на това осъзнаване се роди концепцията за т.нар. „общество и икономика на знанието”.

Днес понятията „Общество на знанието” и „Икономика на занието” изразяват виждането, че информацията или знанието се превръщат в ключов фактор в създаването на благосъстояние и развитие. Раждането на този фактор се определя като резултат от разгръщането на научно-техническата революция през втората половина на ХХ век. Вследствие на тази революция се определя, че светът в края на ХХ век  навлезе в нова фаза на технологическо развитие. Тази нова фаза, наричана понякога и нов технологичен начин на производство, се определя като постепенно надграждаща се над “индустриалното общество” постиндустриална фаза или „информационен технологически начин на производство.

Термините „Общество на знанието” и „Икономика на знанието” не само широко навлязоха в различни политологически, социологически, икономически и философски работи, но даже и в езика на политическата и стопанска практика. Те още нямат единно, общопризнато в науката и всекидневния живот тълкуване. Както отбелязват някои автори тези термини „се оказаха толкова психологически приемливи, толкова съответстващи на интуитивните представи на по-голямата част от научната общност за общите тенденции на развитие на цивилизацията, че да се откажат от тях стана практически невъзможно... те станаха толкова общоприети, че съмнението в тяхната полезност и съдържателност се възприема нерядко като признак за задрямала изостаналост и невежество”(вж. Захар Попович.Пост-деформационный кризис "нового общества" – Интернет ресурси).

По своята същност икономиката и обществото на знанието следва да се разглеждат като  такава система на възпроизводство на материален и социален живот, при която иновацията става решаващ фактор. Самата иновация се разглежда като процес и резултат, притежаващ новост със значителен позитивен заряд в областта на своето приложение или за обществото като цяло.Ядрото на позитивния заряд на иновацията  се крие в нейния квантов характер. Понятието „квант” идва от физиката и е свързано с разбирането на същия като „вълна-частица, т.е. с „двоен характер””. По същия начин иновацията притежава двойна „същност”, От една страна тя разрушава, т.е. създава неустойчивост по отношение на текуща парадигма. Но това е съзидателно разрушение. Тъй като от друга страна се формира ново равнище на устойчивост, по-пригодно към дадена нова обстановка. 

Една иновация, колкото и ценна да бъде тя по своите функционални възможности и параметри на действие има смисъл само, когато идва навреме. Т.е. позволява ни да решим даден въпрос преди той да се е превърнал в проблем. Това означава, че като носеща основа на философията на творчеството и иновацията следва да бъде посочен подхода на изпреварващото действие и активизма. Изпреварващото действие – това означава, че иновацията следва да осигурява осъществяването на такъв модел от действия, които имат “изпреварващ характер” спрямо определени, най-често външни, независещи от дадената система и нейната управленска воля фактори. Самото това изпреварващо действие е резултат от непрекъснатото движение по спиралата на усъвършенстването, на иновациите.

Но в това бъдеще, което ни очаква трябва да кажем, че тривиалният активен подход вероятно ще бъде недостатъчен. Активният подход следва да се използва във формата на няколко подхода на бъдещето -  „синергетичния подход” и „мета-подхода”. Нека накратко очертаем съдържанието на тези два ключови активистки подходи.

Основното при синергетичния подход е идентификация на предпоставките и логиката на взаимодействията на факторите още на етапа, когато те са минимални като потенциал. След което се  действа целенасочено в изпреварващ план чрез нестандартни иновационни решения. И тъй като факторът е минимален може да се използва нелинейния принцип на „малкото въздействие – големи резултати”. Ключови инструменти на синергетичния подход са евристиката и прогнозистиката.

Що се отнася до мета-подхода, неговото формулиране се базира на предходният синергетичен подход. Последният предполага активизъм. Но запазва елементи на пасивност, тъй като е нацелен на  идентификация на предпоставки и логика на действие на входа. Докато мета-подходът изхожда от това, че ако решаващите фактори на определен етап са толкова минимални като потенциал, защо въобще трябва да ги идентифицираме. Ние може да ги създадем на основата на иновационни идеи.

Затова базови инструменти на метаподхода са креативистиката и концептуалистиката. Синергетичният и метаподходът, ако бъдат правилно използвани, позволяват значително „изпреварване”, което гарантира ефективното и ефикасно действие.     

В тази връзка не може да се пренебрегне и друг ключов момент в процеса на търсене на позитивна алтернатива за устойчиво развитие. Той има отношение към това, че съвременното човечество все повече и повече осъзнава или по-точно казано преоткрива някои сурови истини за природата и себе си. Казваме „преоткрива” защото същите тези истини за природата бяха част от жизнената правда на т.нар. „традиционни общества”, т.е. аграрните общности, където разрушителното въздействие на човешката дейност като правило не надхвърля екологичния потенциал на съответната „местна” природа за самовъзстановяване. И в рамките на които съществуваше определена „природна етика”, макар и изразена в религиозни форми. „Природна етика”, която ориентира човека да взема от Природата не повече, отколкото му е нужно в дадения момент за просто възпроизводство. „Природна”, но едновременно с това и социална етика, която го пазеше от потребителската страст. 

Първата от тези преоткрити истини е за ограничеността на природните ресурси, най-малкото на това равнище на енергийни възможности, които засега притежават хората като цивилизация. Втората важна и определено вечна истина е тази, че човек е част от природата.В този смисъл той трябва да търси хармонизиране на своите взаимоотношения с нея, а не да се старае да я „победи”.

Ще отбележим, че в рамките на Ренесанса, т.е. времето, създало социо-културната матрица на формирането на капитализма, се ражда виждането за така наречения „Прометеевски дух”. Съгласно това виждане Човекът се намира в титанична борба с  Майката-Природа. В днешния момент става ясно, че заблудите на „Прометеевския дух” се оказват не просто заблуди. В миналото те бяха ако не оправдани, то приемливи, тоест  възможни. Тъй като не бяха напълно изчерпани екологичните резерви на планетата Земя. Но сега в  конкретните социално-икономически и екологически параметри на съществуване в началото на ХХІ век те се оказват опасен начин на мислене и действие. Тъй като водят до самоунищожителен за Човека конфликт с Природата, при това конфликт с глобални размери.

 Като изхождаме от тези основни светогледни разбирания на позитивната алтернатива, създаваща устойчивост в условията на турбулентност да погледнем в конкретен план от позицията на урбанистиката къде се търсят позитивните решения.

Относно екосъобразните, ориентирани към устойчивост урбанистични решения – глобален преглед

Светът вече е „узрял” в своята практика за търсенето на устойчиовост на градските агломерации. Пример за това са грандиозните екологични небостъргачи, характеризиращи се с използване на възобновяеми енергийни източници за своето функциониране, футуристичен дизайн, блестящи фасади и фантастични решения предвид синтеза „човек-природа” и постигане на „зелен ефект”  . Ето няколко примера в това отношение:

1. „Пагодата” в Ротердам – тя е разработена от фирмата Пер Хилдоранза, възприели термина „зелена сграда” съвсем буквално. Всеки апартамент разполага с просторна тераса, преливаща от буйна зеленина. Растенията осигуряват сянка и дават възможност за близък до природата начин на живот даже в силно урбанизирана среда(вж. www.perhidoranza.com);

2.Световен търговски център в Манама, Бахрейн – Представлява две кули близнаци ввъ форма на бивни.Между кулите са монтирани гигантски ветрогенератори, които задоволяват 15% от енергийните нужди на зданието, разположено на брега на Персийския залив.Кулите са конструрирани така, че да насочват въздушните потоци към перките на въздушните турбини.Последните са така изработени, че при буря автоматично намаляват размерите си. Проектът е на южноафриканския архитект Шон Кила(вж в www.bahrainwtc.com);

3.Кулата EDITT в Сингапур – Тази сграда е защитена от слънчева топлина благодарение на растителността, която действа като естествена климатична система.Пречистването на дъждовната и отпадна вода осигурява поне половината от необходимото за сградата количество.Съоръжението за усвояване на слънчевата енергия доставя 40% от необходимото електричество. Вътрешната система за разделяне на отпадъците спомага за тяхното рециклиране.Многоетажната сграда е проектирана от Кен Йeaнг – пионер в „зеленото строителство”(вж. в www.trhamzahyeang.com);

4. Кулата Hearst в Ню Йорк е проектирана от Норман Фостър. Тя използва 25% по-малко енергия от обикновен небостъргач благодарение на това, че въздухът в 46-етажната сграда се охлажда и овлажнява с помощта на събираната дъждовна вода.Почти 80% от използваната за изграждането на кулата стомана е рециклирана(вж в www.hearst.com/tower);

5. 322 метровата сграда Бурж ал Така в Бахрейн – тя задоволява изцяло своите нужди чрез използването на вятърна турбина, наподобяваща пламък и разположена на върха на сградата, а също така чрез защитния „соларен щит”, обикалящ сградата.Използва също така естествените въздушни течения за вентилация и охлаждане Автор е германския архитект Екхардт Гербер(вж. в  gerberarchitekten.de).

Несъмнено може да се говори за още поне десетина подобни проекта, които са вече осъществени, строят се или се предвижда в най-близко време да се започне тяхната постройка. Това, което ги обединява е:

·           Тясната връзка „човек-природа”, която се търси чрез активното присъствие на зеленина в жилищното пространство;

·           Относителна автономност в енергиен план;

·            Интелигентни климатични системи, използващи ефекта на естествените въздушни течения;

·            Други.

Несъмнено чрез тези си характеристики „екосградите” постигат една по-висока

степен на устойчивост, които ги прави „оазиси” на относително по-високо равнище на устойчивост спрямо средното равнище в мегаполисите или суперполисите, където те са разположени. Но все пак, макар и да изразяват определени позитивни тенденции, те не постигат все още необходимия ефект. И даже и да го постигат цената е изключително висока.Това не може да бъде някаква всеобща алтернатива.

Екополисите – необходимата и възможната алтернатива за постигане на устойчиво развитие

Едно решение за да бъде достатъчно позитивно следва да бъде всеобщо. Ако то осигурява решение само за една минимална част от населението на градската агломерация, както е в случая с „екосградите”, то трудно такова решение може да бъде наречено позитивно. Затова според нас следва да се говори не за „екосгради”, но за екополиси. Последните следва да бъдат създадени като зона на устойчиво развитие. Последното се разбира като такъв начин на възпроизводство и потребление, при което:

·         От една страна се хармонизират взаимоотношенията в обществото;

·         От друга страна се хармонизира взаимодействието с природата;

·         Като резултат се гарантира правото на следващите поколения на възпроизводство и потребление.

Формирането на екополисите следва да се разглежда като резултат на високи и

 нови технологии, но преди всичко като плод на социална технология. Накратко това означава следното:

1. В организационно-административен план съвременните мега и супер»чудовища» чрез ново административно-организационно строителство да се разделят на малки райони, всеки от които да формира свой център в административен, потребителски, културен, спортно-двигателен и друг план. По този начин ще може да се възстанови наличието на малката общност със своите активисти.Така ще стане възможен постепенният преход към някаква форма на финансова самостоятелност.Всичко това ще стане социалната платформа за реална демократизация и  самоуправление. Така стъпка по стъпка ще може да започне да се преодолява синдромът на отчуждението, характерен за гражданина на мегаполиса и суперполиса;

2.В план синтез с природата може да се формират «зелени модули» от цветя, растения и други подобни.Възможно е даже част от зелените модули да бъдат от култивирани плодоносни растения от всякакъв род и вид.Тук на базата на възсъздадените общности на местно равнище всяка една ще решава какво и е нужно и как ще осигури «зеления синтез»;

3.В план «устойчивост» ще се мисли за създаване на собствени каптажи за вода, водни басейни, използващи дъждовна вода, зелени пояси, като защита при пожари, системи от ветрогенератори и соларни устройства за формиране на автономни източници на енергия, защитни съоръжения с обществен характер в училища, административни и спортни сгради и други, които да бъдат използвани в случай на масови бедствия и т.н.

            Несъмнено екополисите ще инкорпорират и новите техноструктури- технополисите и ноополисите.

Технополисът - израз на творческо обществено възпроизводство

Нека да започнем с първия от тях – технополиса. Следва още тук да кажем, че трябва да се вижда различието между технопарк и техноцентър от една страна и технополис от друга. Тук става дума не само за количествени различия, но за качествени такива. Технопаркът или техноцентъра като правило са концентрирани върху една или няколко технологии. При тях съществуват лаборатории, конструкторски бюра, развойни бази, участъци с експериментално и понякога даже елементи и части на масово производство. Практически те могат да бъдат описани чрез следните заявления:

·         „Точкови иновационни концентрации”  става дума за концентрация на иновационен тип развитие в една или близки по съдържание  технологии;

·         „Едномерно иновационно пространство” – като правило формира се  иновационно развитие само в едно измерение , т.е.  в насока на това, което наричаме продуктови и/или технологична иновации;

·         „Дискретен или пулсиращ тип иновационно функциониране” под този термин се разбира следната ситуация. Технопаркът се формира на основата на даден тип продуктова и/или технологична иновация. В рамките на  определен период тя постепенно изчерпва своя иновационен заряд, своята иновативност. След което се хвърлят усилия за следващ „иновационен тласък” в даденото „измерение” било то продуктово, технологично или и двете. В този смисъл „иновационният феномен” се характеризира с пулсиращи характеристики.       

За разлика от горният тип иновационно развитие технополисът се характеризира със следните параметри:

·         Технополисът представлява иновационна мрежа, т.е. свързани по един или друг начин помежду си иновационни ядра. Не случайно практиката показва, че технополисите се създават около мощни университети и/или университетски или академични центрове, характеризиращи се с дейности в най-различни направления;

·         Технополисът представлява многомерно пространство, т.е. събира в себе  си най-различен вид иновации – продуктови, технологични, организационни, социални, метатехнологии, което по своята същност създава  един иновационен „вулкан”, способен да издигне на качествено ново технологично равнище не само отделен отрасъл, но огромни икономически и обществени пространства;

·         Недискретен, процесен тип иновационно функциониране, при което иноционния поток върви не само като един непрекъснат, но и като един увеличаващ се процес, от типа на „снежна топка”, която като се „затъркаля” може да предизвика цялостна „иновационна лавина”. 

По  своята същност технополисът предполага съчетание на наука, обучение, експериментално и даже елементи на масово производство. Основен момент при технополиса е този, че е създаден работещ модел, при който е систематизиран цялостният процес в иновационното пространство – от обществената поръчка, през генерирането на иновационната идея, нейното финансиране и разработка, въплътяване в практиката и реализация в общественото функциониране. Като правило при технополиса съществува силен „прагматичен акцент”, т.е. той е фокусиран върху довеждане на иновационния поток до момента обществена реализация и резултат. В реализационната част е „силата” на технополиса. С това той значително се отличава от другия носител на икономиката и обществото на знанието – „ноополиса”.

Ноополисът – концентрацията на човешки разум и знание

            Ноополисът представлява концентрация на „сиво вещество”, нещо което като праобраз възниква в лицето на т.нар. „академични градове”. Самото наименование „ноополис” идва от понятието „ноосфера”. Последното обозначава съвременния по геологически мерки стадий в развитието на биосферата и е свързано с появата в нея на човека. Това понятие е въведено от френския математик и философ Едуард Льоруа през 1927 г. Той признава, че до тази идея идват заедно със своя приятел – известния католически философ и палеонтолог-еволюционист Пиер Теяр дьо Шарден, като се основават на лекциите по геохимия, четени им в Сорбоната от не-помалко известния руски учен Владимир Иванович Вернадски. Накратко казано „ноосферата” може да се характеризира като единство на  природа и култура. По думите на Вернадски това е появата в биосферата на нова геологическа сила – тази на човека. Той в името на собственото си съхранение трябва да поеме отговорност за биосферата, превръщайки я в ноосфера. Последната се характеризира със солидарна социална организация и най-вече с нова екологична, а оттук и хуманистична етика  В този смисъл понятието „ноосфера” се проявява в два аспекта: 

·         Ноосфера като етап на стихийно формиране с момента на появата на човека;

·         Развита ноосфера, създавана със съвместните усилия на хората в интерес на всестранното развитие на човечеството и на отделния човек.

Ноополисът следва да се разглежда именно във втория смисъл като кристализация

на ядра на творческо развитие представени чрез различни институти, лаборатории, бази на развитие, които създават синтез на фундаментални и приложни изследвания и творческо динамика. Мрежа изискваща специфичен вид управление. Последното трябва да е ориентирано към работа в следния режим:

·         Процес на генериране на максимален брой иновационни идеи;

·         Процес на подбор на идеите и довеждането им до равнище на концепции;

·         Разработката на концепциите до ниво на проектни теми.

Както се вижда от казаното «ноополисът»  е значително по-академично ориентиран от прагматичния «технополис». Ако резултатът на технополиса е обществен продукт, то на «ноополиса» е проект. Но е ясно, че без ноополиса не биха могли да съществуват технополисите.

Вместо заключение -  малко прагматика в лицето на виртуалните технополиси

На фона на социално-икономическите и политически процеси в България да се говори за технополиси, ноополиси и екополиси може да изглежда като утопия, фантастика и празна илюзия. Но ние следва да имаме предвид, че ако днес не мислим за това, ако не си го поставим като непосредствена цел утре може да се окажем безнадеждно закъснели. Още повече, че концептуализацията на подобни стратегически проекти не представлява някакво изключително по своите разходи начинание. Тук напълно може да се използва така нар. «Синергетичен подход», т.е. с мимимум усилия постигане на максимум резултати.

Като първа стъпка, която може да се направи още днес, е формирането на виртуален технополис. На основата на виртуалния технополис, може да се изгради постепенно общонационално иновационно пространство, явяващо се базово ниво на търсене на пътища по създаване на устойчиво развитие, включително и в такава решаваща област на човешкото съществуване каквато е урбанистиката.  

Но тук следва да се започне нов разговор за държавно-общественото партньорство като стартово начало на осъществяването на българската стратегия за устойчиво развитие.